Аз пред мен, аз зад мен

Тази мисъл ми се върти още от сряда, пресякох второто платно на булеварда и я забравих.Днес обаче като затръшнах входната врата отново се сетих, а полу-патетичното заглавие ме удари по стълбите.

Както казах първия път беше след краткия разговор с един млад синеок мъж, който услужливо ми каза да си затворя чантата.Тук е момента да споделя, че очите му бяха най-красивия цвят на света – наситено сини и неествено бляскави. Но пренебрегвайки това, младоликият човек си оставаше безвъзратно кривоглед.Обърках се.Помислих си несъзнателно " загубена красота ", а после и "подигравка на природата", но после се върнах към реалността за да чуя добродушния му съвет да внимавам как пресичам и че съм твърде млада да умра от безрасъдство.

Ако преди миг бях объркана, сега бях зяпнала в недоумение.Каква смърт, какво безрасъдство ? Просто седях на тротоара, аз ли бях сляпа за опасността или човекът просто се бе пошегувал..?Може би просто не го бях разбрала...

Замислих се как умираме..Не може да идва смъртта изведнъж.

Представих си, че на един облак горе в небето са наредени свещите на всички хора по света, всеки човек си има свещ, която гори, гори докато напълно не се стопи.Някои обаче са по-къси, други по-дълги, има по-дебели и такива, които угасват за секунда...Ами пламъка...Кой го кара да пламти непрестанно, кой топи восъка постепенно ?

Осени ме докато една кола мина зад гърба ми.Една машина тежаща един тон, която току що бе минала с тежките си гуми по пътя, където аз бях преди секунда.Макар и за миг, аз не оставих ли нещо там?Нещо, което беше смачкано под гумите?Нещо което даваше сили на свещичката ми да продължава да гори..И после се преместих напред.Днес входната врата пак се затръшна със страшна сила..Като си го помислих втори път, направо ме заболя, все едно смачках нещо в себе си.
Непрекъснато оставям себе си назад, но докога ? Докогато свърши това "напред", нали ?



Напоследък намирам разни стари неща...