Тъкмо щях да продължа надолу по улицата, когато трамваят спря на спирката.Качих се, реших да спестя пет минути и това промени за миг целия ми ден.
Слязох на Попа.Гъмжило.Хора.Топящият се сняг се бе превърнал в мръсна киша, а слънцето мяташе заслепителни отблясъци.Светлината беше дразнеща, дори ме разконцентрираше.
И тогава го видях.Седеше и разговаряше с двете продавачки на царевица.Те го гледаха глуповато, усмихваха се от време на време, но знаех, че нищо не разбираха от това, което им говореше.Спрях се на известно разстояние и зачаках.Не го бях мяркала от една година.Беше сякаш изчезнал.Най-после той се сбогува с жените и се обърна.Видя ме, усмихна се и тръгна към мен, все едно имахме уговорка, все едно мене чакаше, все едно последната ни среща е била вчера, все едно знаеше името ми...
Не помръдвах, чаках.Прегърнахме се.Целуна ме по лявата буза, дясната и после пак лявата.Беше облечен в нещо като палто, сподели че е от лисица.Въпросната дреха безкрайно много не ми харесваше, също така не му и отиваше.Но той явно отново искаше да е по-скандален.
Беше интересен, колоритен и истински както винаги.Говореше ми сякаш наистина се познаваме.Аз си бях глътнала езика.Не защото се притеснявах, не защото нямаше какво да кажа.По-скоро не слушах внимателно, времето беше спряло, момента просто трябваше да продължи...Той ми подметна на няколко пъти разни закачки, но отново го направи със своя финес и красота на изказа, който те караше да се усмихнеш, дори да е изръсил най-циничният коментар...
Реших да тръгвам, този път той остави следа.Даде в ръцете ми буквално и преносно шанса да го намеря, да го видя, да го почувствам...