Вече за трети пореден понеделник вали сняг.Поредният трети гаден старт на седмицата.Явно времето е решило, че трябва да отчита дейност именно в понеделник, да натрупа, после към вторник и сряда да почне да се затопля, в четвъртък вече се чувстваш като плуващ в Ниагара, в петък обувките са ти почти изсъхнали, а уикенда мирише на пролет.И после идва понеделник, не стига че едвам ставаш/ защото е понеделник и е нормално да не ти се живее в 06.00/, ами навънка вали направо от небето гнусната киша, без да чака да се срещне с тротоара.Поне да беше истински сняг !
Излишно е да казвам, че в тези трагични понеделници, поради снеговалежа в София настава апокалипсис.Темата е дъвкана и предъвкана, а аз все още като се опитвам да пресичам в такива условия или затъвам, или нагазвам в езерата около тротоарите.
И днес беше същия мокър, студен и уморителен понеделник.Цял ден бях с мокри крака, заради горепосочените езерца, през които трябва да минеш щеш не щеш за да стигнеш от точка А до точка Б и цял ден от улуците ми капеха ледени капки във врата.Красота !!!
А аз питам кога ще дойде лятото от ноември.А то не идва и май не иска да дойде.Хайде, нека не прекаляваме, нека е пролет поне ! Никога не съм вярвала, че времето наистина толкова действа на настроението, но - факт!
Очаквам с нетърпение разцъфването на дърветата, пролетното слънце припичащо на обяд и внезапното захладняване вечерта, колкото да напомни, че е април, а не август.И после горещото задушно лято, следобедните бавни часове, които едвам минават.Хората се пържат, а аз най-после съм намерила идеалната температура.Облечена леко, радваща се на летните месеци, чакам най-приятното нещо на света - лятна вечер, придружена с бира и приятели.
Искам да е лято...

Бегониите на белия прозорец

На тясната калдъръмена уличка Резвая се издигаше една седеметажна кооперация.В сградата нямаше нищо забележително: не се отличаваше с някаква особена архитектурна стойност, дори на няколко места мазилката в цвят охра се беше смъкнала.Имаше само едно красиво местенце.На последния, седми етаж сгушен точно под покрива имаше един красив еркерен прозорец,по чиито перваз бяха наредени саксии с бели и розови бегонии.
В малкия апартамент с розовите цветя и бялото кокетно прозорче живееше възрастна госпожа, мила и добра, стараеща се да не пречи никому.Имаше син, който преди трийсетина години беше заминал за чужбина и внуци, които бе виждала само на снимка.Преди две години и любимото й забавление беше отнето – нанесоха се на долния етаж младо семейство, които роптаеха срещу свиренето на пиано на бабата.Тя нямаше друг избор освен да се примири, защото не искаше на никой да досажда с присъствието си и беше затворила завинаги капака на старото немско пиано.
Истината беше, че тя не беше важна за никой.Освен за котките на двора, с които винаги разделяше обяда си и бегониите на прозореца, за които се грижеше.Бабата дори не беше сигурна кога за последно бе чула някой да я вика, да я поздравява.
Жената погледна надолу през прозореца, към плочките – малки квадрати, постлани върху тротоара...
И в миг спокойната миловидна жена се преобрази – хвърли се към прашасалия телефон, разплакана и напълно обезумяла.Първо набра телефона на полицията, скалъпи набързо някаква тревожна лъжа за грабеж, даде точния адрес и затвори.Същото стори и с пожарната и бърза помощ.Вече се чуваха сирените отвън, когато със страшна сила отвори капака на пианото и задумка, колкото старите й пръсти й позволяваха по клавишите.Завърши с гневен акорд, извика внезапно, стана и почти се затича към отворения прозорец.Преметна единия си крак навън и погледна надолу към суматохата, която беше създала.Всички те бяха дошли заради нея!Погледна за последно бегониите и се понесе надолу към цветната вихрушка, която я очакваше и сякаш я примамваше..

Макар и за един трагичен момент, тя беше станала важна.Трагично важна.


Този текст е на почти 3 години.Намерих го случайно.Писан е по повод конкурс за кратка проза.

Аз пред мен, аз зад мен

Тази мисъл ми се върти още от сряда, пресякох второто платно на булеварда и я забравих.Днес обаче като затръшнах входната врата отново се сетих, а полу-патетичното заглавие ме удари по стълбите.

Както казах първия път беше след краткия разговор с един млад синеок мъж, който услужливо ми каза да си затворя чантата.Тук е момента да споделя, че очите му бяха най-красивия цвят на света – наситено сини и неествено бляскави. Но пренебрегвайки това, младоликият човек си оставаше безвъзратно кривоглед.Обърках се.Помислих си несъзнателно " загубена красота ", а после и "подигравка на природата", но после се върнах към реалността за да чуя добродушния му съвет да внимавам как пресичам и че съм твърде млада да умра от безрасъдство.

Ако преди миг бях объркана, сега бях зяпнала в недоумение.Каква смърт, какво безрасъдство ? Просто седях на тротоара, аз ли бях сляпа за опасността или човекът просто се бе пошегувал..?Може би просто не го бях разбрала...

Замислих се как умираме..Не може да идва смъртта изведнъж.

Представих си, че на един облак горе в небето са наредени свещите на всички хора по света, всеки човек си има свещ, която гори, гори докато напълно не се стопи.Някои обаче са по-къси, други по-дълги, има по-дебели и такива, които угасват за секунда...Ами пламъка...Кой го кара да пламти непрестанно, кой топи восъка постепенно ?

Осени ме докато една кола мина зад гърба ми.Една машина тежаща един тон, която току що бе минала с тежките си гуми по пътя, където аз бях преди секунда.Макар и за миг, аз не оставих ли нещо там?Нещо, което беше смачкано под гумите?Нещо което даваше сили на свещичката ми да продължава да гори..И после се преместих напред.Днес входната врата пак се затръшна със страшна сила..Като си го помислих втори път, направо ме заболя, все едно смачках нещо в себе си.
Непрекъснато оставям себе си назад, но докога ? Докогато свърши това "напред", нали ?



Напоследък намирам разни стари неща...

Из дневниците на малката Василия...

Онзи ден намерих дневника си от доста крехка възраст.Дори ме е срам да кажа точно от коя година датира.Прилича на обикновена малка синя тетрадка със спирала, но е с разни Хари Потър истории и други лепенки...Чак сега, когато отново я отворих видях, че грижливо съм си написала името, адреса и явно най-старият ми и-мейл.Дори не си спомнях до преди три минути, че е имало такова животно - vasettto@abv.bg .Забавляват ме трите "Т", явно abv.bg не ми е предложило друга алтернатива, а и аз бях убедена, че трябва да е Васето - все пак семейството так ме зовеше.
Прочетох го целия.Толкова наивен, толкова искрен и неподправен ми се стори, че реших да го споделя.Това са избрани изречения, оттук - оттам.

Първо започва с някакво общо представяне.Разказвам за семейството.Ето какво съм написала за сестра ми: " Имам и сестра, тя учи в елитната испанска гимназия.Понякога много се караме и просто...иначе много си я обичам и си мисля какво ли щеше да стане ако я нямаше".За котката - " Имам и котка, по-скоро котарак - Мимо, който е на 8 години.Много е красив и пухкав Много го обичам ! "

След това следва изброяване на разни факти.Забавно ми беше, че явно съм имала проблем с съгласуването по число.Или просто наистина приятелите са били много !

"Най-добра приятелКА:Катето, Лили, Боряна, Яна / на Бистра /, Ив, Жоро, Емо и Сребрев"

"Любим цвяТ: синьо, червено, жълто, розово, черно, лилаво, оранжево, зелено"

Просто избрани изречения:

-"Обожавам да ходя на кънки на лед в Зимният дворец"

-"Свиря на пиано и пея, обичам да рисувам"

-"Завършвам първия срок с всичко шест !!!! "

-" Макар че, не знам точните текстове на песните и изпълнителите им, се кефя на чуждестранните певци"

-"Нося очила и се сдухвам понякога"

-"Щях да се представя за болна и да не ходя на математика, защото с домашното не бях готова."

-"Исках да ходя на кънки, ама мама каза "Не!Много е студено!".Това не беше честно ! "

"Тя го е срещнала и той й е казал, че не ходи на училище, защото го е срам от едно момиче и се опитва да го забрави и почти го е забравил."

"Тя дава на момчетата да преписват от нея, защото явно иска пред тях да е много готина и вече да не я наричат така /зубърка/ "

"Аз няма, защото имам принципи !!!! "

"А той се държеше мило и цял ден не се обиждахме ! "

"Имах намерение да уча, защото си бях внушила, че ще ме изпитва, но не стана така, а и никой не изпитва изобщо! "

"После гледах "Имаш поща" - беше малко скучно."

"Този ден не беше много хубав ! Исках да ходя на кънки, но нямаше с кой."

"Мама гледа в хола Вучков. "



И сега какво се случва към днешна дата:

Вече не говоря с такава любов за котката си, а когато го оставят на моите грижи през лятото отслабва много мистериозно.Само с един от изброените приятели се срещам все още.Нямам любим цвят.Не нося очила.Не свиря на пиано, защото се отказах преди пет години, само присвирвам от време навреме.Не продължих и да ходя на хор, сега само припявам по разни караоки барове след 3 уискита.Смятам, че дори не мога да нарисувам един нормален кърг.Принципите ми се промениха, а на моменти тотално изчезват.Вече не ме е страх от изпитване.Отдавна гледам да си нямам много-много общо с математиката.Вече знам, че много неща не са честни.Трудно ме навиват да отида на кънки.Пълно шест чак...ех ! Само мама все още гледа глупости по телевизията...

Това хората му казват порастване. ( ?! )

За ученето, завършването, кандидатстването...

Трудно е да намериш какво наистина има значение в живота ни, съществуването ни или по-лесния вариант - живуркането.Би било добре ако още бях безропотна и се интересувах от математиката и физиката или други скучни науки.Преди беше така, защото някой ме беше излъгал, че така трябва и не може друго яче.А сега даже няма кой да ме излъжеи да ми даде нови стремежи и цели, които да ме накара да следвам.Може би просто, защото търся истински причини, а не гоня болни амбиции.
Не отричам по никакъв начин образованието !!!
Приветствам умното окултуряване!!!
Отричам ограничеността на системата и глупостта на опитите за качествени ученици.Уважавам общата култура, но ненавиждам задръстването на мозъци с безполезна и дори практически необяснима информация, която без мисъл трябва да се приема за неоспорима.Радвам се, че скоро ще се отърва от образователния хомот, в частност - гимназиалният.Но въпрос ли е просто да се отървеш поединично ?
Не съм и човек, който няма планове.Даже са повече от изпълнимото, но ме отвращават схемите за въртене на пари във ВУЗ-овете.Стига се до момента, че влизането в частно или държавно такова заведение е едно и също.На едното място влизаш и започваш да наливаш пачките,а на другото трябва първо да се разориш по бъдещите си преподаватели за да има шанс да влезеш желаната специалност.И не мисля, че така е само в България.Вече все повече се убеждавам, че клишираната фраза, която използваме за всичко, което не ни отърва, а именно " Ех, така е само в България " не е вярна.Навсякъде е така.Просто е различна нагласата и надеждата, с която отиваме по "чуждите земи".
А човек е такъв, какъвто се чувства...

Ти казваш, че ме обичаш...
А аз какво да отговоря ?
Мина времето, когато това беше реалност...
Мина времето, когато и двамата го искахме...
Бяхме щастливи.
Бяхме радостни.
Бяхме заедно.
Но всичко е в минало време...

Тъкмо щях да продължа надолу по улицата, когато трамваят спря на спирката.Качих се, реших да спестя пет минути и това промени за миг целия ми ден.
Слязох на Попа.Гъмжило.Хора.Топящият се сняг се бе превърнал в мръсна киша, а слънцето мяташе заслепителни отблясъци.Светлината беше дразнеща, дори ме разконцентрираше.
И тогава го видях.Седеше и разговаряше с двете продавачки на царевица.Те го гледаха глуповато, усмихваха се от време на време, но знаех, че нищо не разбираха от това, което им говореше.Спрях се на известно разстояние и зачаках.Не го бях мяркала от една година.Беше сякаш изчезнал.Най-после той се сбогува с жените и се обърна.Видя ме, усмихна се и тръгна към мен, все едно имахме уговорка, все едно мене чакаше, все едно последната ни среща е била вчера, все едно знаеше името ми...
Не помръдвах, чаках.Прегърнахме се.Целуна ме по лявата буза, дясната и после пак лявата.Беше облечен в нещо като палто, сподели че е от лисица.Въпросната дреха безкрайно много не ми харесваше, също така не му и отиваше.Но той явно отново искаше да е по-скандален.
Беше интересен, колоритен и истински както винаги.Говореше ми сякаш наистина се познаваме.Аз си бях глътнала езика.Не защото се притеснявах, не защото нямаше какво да кажа.По-скоро не слушах внимателно, времето беше спряло, момента просто трябваше да продължи...Той ми подметна на няколко пъти разни закачки, но отново го направи със своя финес и красота на изказа, който те караше да се усмихнеш, дори да е изръсил най-циничният коментар...
Реших да тръгвам, този път той остави следа.Даде в ръцете ми буквално и преносно шанса да го намеря, да го видя, да го почувствам...

Колкото и да е неприятно, трябва да отбележа, че пропуснах ноември...Нито един пост тук, нищо.Не че направих и нещо по различно от Нищо през този изминал месец.Както и да е, ноември ще остане без писмени свидетелства в историята и ще продължим към декември.
Лошата новина е, че с идването на декември се чувствам все по-зле и по-зле.може би е заради времето.Заради дъжда.Студът.Мъглата.Това време ме уморява ужасно.Всичко ми тежи..дебелото зимно яке, чантата с тухлата по история вътре.Прибирам се и съм като труп, студено ми е.
Затова реших, че се нуждая от малко почивка.
От спокойствие.
От уединение.
Вчера не излязох.Днеска го направих само за да отида до лекаря, който любезно ми каза, че всъщност наистина съм болна.Нищо ново.
Ще се опитам няколкото дена, които е възможно да си седя вкъщи да ги прекарам ползотворно.Трябва да свърша доста неща, но и да си почина.Не знам откъде, но събирам напрежение и умора в големи количества.

Време е за промяна...

Не харесвам сложността във взаимоотношенията на хората, която те сами си създават.Не би било толкова сложно ако нямаше недомлъвки, хората бяха по-честни и се държаха по-директно.Всеки иска нещо и респективно НЕ иска, но рядко това се казва в прав текст.Винаги трябва да се заплетеш в интриги, да се червиш после и да те е срам от доста неважни всъщност неща.Защо е така ? Защото хората не са прями, колебаят се и са доста нерешителни.Искаш нещо, казваш го, постигаш го евентуално и...това е...напред.А не недоизказани думи...
Полудявам ...Боли ме главата, спи ми се и едвам гледам...следващата жертва на г-н Грипът.

Обичам да имам ясен план в главата си когато ставам сутрин.Ако може по възможност този план - график да не е изпълнен с ред досадни ходения до разни държавни институции или учебни заведения.Притеснена съм, че напоследък като стана не само нямам посока, ами нямам и идея какво ще правя.Не че си нямам работа, даже съм затрупана...но всичко може да почака, така си мисля всяка сутрин.А най-лошото е, че когато изляза най-накрая осъзнавам, че правя безсмислени неща, с безсмислени хора...Аз знам какво искам да правя...въпрос навреме е кога ще се случи...