Не харесвам сложността във взаимоотношенията на хората, която те сами си създават.Не би било толкова сложно ако нямаше недомлъвки, хората бяха по-честни и се държаха по-директно.Всеки иска нещо и респективно НЕ иска, но рядко това се казва в прав текст.Винаги трябва да се заплетеш в интриги, да се червиш после и да те е срам от доста неважни всъщност неща.Защо е така ? Защото хората не са прями, колебаят се и са доста нерешителни.Искаш нещо, казваш го, постигаш го евентуално и...това е...напред.А не недоизказани думи...
Подлудявам ...Боли ме главата, спи ми се и едвам гледам...следващата жертва на г-н Грипът.

Обичам да имам ясен план в главата си когато ставам сутрин.Ако може по възможност този план - график да не е изпълнен с ред досадни ходения до разни държавни институции или учебни заведения.Притеснена съм, че напоследък като стана не само нямам посока, ами нямам и идея какво ще правя.Не че си нямам работа, даже съм затрупана...но всичко може да почака, така си мисля всяка сутрин.А най-лошото е, че когато изляза най-накрая осъзнавам, че правя безсмислени неща, с безсмислени хора...Аз знам какво искам да правя...въпрос навреме е кога ще се случи...

Тотално отсвирена или тотално объркана

Да те отсвирят като старите пари е неприятно.Да го направят публично е отвратително, а още по-ужасно е, че тротоарите не са чак толкова разнебитени, че да успееш да повдигнеш плочката и буквално да потънеш в земята от срам.Да те отсвирят многократно за кратък период от време, води и до многократни мощни удари по егото и още по-многократни минидепресии случващи се през равни интервали от време.
Но още по-непоносимо е, когато те объркат до такава степен, че да искаш да бъдеш отсвирена.Защото горното, за краткост нека го наречем унижение, е решение, изход, не води до повече въпроси и недомлъвки.Има становище, извършено е действие, с шанс за противодействие, но подобно просто би било жалко.Поемаш си обидата, предъвкваш я колкото можеш, преглъщаш я и ... очакваш да отмине.Не изисква време за размисъл, просто чуваш, асимилираш, продължжаваш !

Когато те объркват си не само обидена, ами и залутана...Не можеш да продължиш спокойно напред, защото има недоизказани неща, предполагаеми действия, които не са видели сцена.А и ако си в частност жена, а аз точно към този пол се обръщам в момента, е начало на нови въпроси, измислици и предположения, кое от кое по-нелепо.При мъжете е различно, не губят време в голи размисли, а оставят за по-късно, а по-късно-то си е...загубено и забравено !
Няма нищо по-лошо от объркана жена, защото дори за отсвирените си има пътници...

Разпиляна

Изминало е повече от година от последната ми публикация...
Коства ми и доволно много време да намеря точно този блог.Трети ли е ? Или четвърти ? Само знам, че днес когато седнах да го търся и реших че го няма, създадох без да искам още един...Е, нищо, виртуалното пространство е до голяма степен да се запълва с глупости.

Честно казано блога ми липсваше.Не конкретно този, а по принцип.Напомня ми за времето когато имах време, когато малкити неща ме впечатляваха, а за големите не бях дорасла.Което не означава че правя големи неща...просто нямам възможност да седна и да не правя нищо, да почета или напиша нещо...По дяволите, пише ми се...Но все още явно не съм пораснала дотолкова, че да преодолея себе си и да стана малко по-уверена, за да свърша нещо от начало до край.Или просто да осъзнач че всички неща, които искам да правя, всъщност не са за мен...
Въпреки че е минала година, аз съм същата, само животът който ме заобикаля и в който съм принудена да живея се е променил.Отново имам безкрайно много идеи и никоя от тях не се случва или поне не докрай.Все още не съм намерила своето място и е толкова трудно да го направя.Вече ми се иска поне в едно малко нещо да съм добра и да го правя както трябва...дори да беше и плетене на чорапи.
А може би проблема е в постоянството? Не знам...само знам, че ми се спи и че времето минава като пясък през пръстите ми без да мога да го спра и за секунда...

Под морските вълни

-Очите ти са по-красиви от синьото небе, по-дълбоки от тъмносините океански води.Блестят като сапфири под лунната светлина.Скъпа, нали знаеш, че се ожених за теб заради сините ти очи.Обичам ги, обичам те... -Знам.И аз те обичам. – отвърна тя и скочи изненадващо бързо от канапето, където се беше излегнала в скута на любящия си съпруг. Отдъхна си шумно, чак когато вратата на банята се хлопна зад гърба й и след това положи ръка на корема си. -Мило мое... – зоговори тихо жената на нероденото си дете.- Появи се на бял свят по-бързо, защото скоро няма да има какво да задържи баща ти при мен. Последва още една въздишка и после младата жена се зае да сваля сините лещи.

* взаимствано е от истинска история, чута по еднa случайност